Язовир Тополница се намира на границата между Ихтиманска и Същинска Средна гора. Първите проучвания за изграждането на мелиоративно съоръжение в района се извършват между 1919 г. и 1923 г., когато е замислено създаването на бараж на р. Мътивир, явяваща се основен приток на р. Тополница. Изработеният проект не е реализиран, след което по време на Втората световна война се извършват нови проучвания, но този път за изграждане на язовирна стена на р. Тополница. След 1945 г., под ръководството от Воден синдикат „Язовир Тополница“, обявен през 1948 г. за Държавно предприятие „Язовир Тополница“, започва подготовка за изграждане на язовир Тополница. През 1946 г. е направена строително-стопанската програма и строителството започва още през 1947 г. През първите две години от строителството (1947 – 1948 г.) работниците са предимно затворници, а в следващите години се включва и голяма част от местното население, както и работници от вече построените язовири – напр. яз. Искър. През 1948 г. е сключен договор със сдружените чехословашки строителни заводи „Крулиш & Файер“, намиращи се в Бърно и Прага, които започват да осигуряват машини за язовира /главен изпусквател, турбини, съоръжения за хидроцентралата и др./ и се явяват ръководители на строителния обект. Скоро обаче между инженерите на българското предприятие ДП „Язовир Тополница“ и тези на сдружените чехословашки фирми възникват редица несъгласия по отношение на предварителните договорености,[1] които се превръщат в политически аргумент по време на съдебния процес срещу Трайчо Костов от 1949 г.[2] В крайна сметка договорът между българското ДП „Язовир Тополница“ и чехословашките заводи е разтрогнат със Заповед № 2222 от 12.12.1950 г., с която Министерството на електрификацията и мелиорациите нарежда на ДСО „Хидрострой“, чрез ДП „Язовир Тополница“, да приеме цялостното ръководство на обекта.[3] До 1954 – 1955 г. строителните дейности са почти изцяло прекратени, след което са подновени под ръководството на инж. А. Петърчев, инж. К. Коджейков и др. Язовирната стена е завършена през 1961 г., а язовирът е официално открит на 5 май 1963 г. от Тодор Живков. Стената е бетонна, тип ньопли, дълга е 336 м., висока е 86 м. В нея са изградени кухини, облицовани с медни ленти за температурните разширения, които по време на социализма са използвани за хладилни складове за млечните продукти на „Млекокоп“ – Ихтиман и Самоков. Язовирът се разпростира на дължина от 14 километра, а събраното в него количество вода е с обем от 137 млн. куб. м. Водата се използва основно за напояване на земеделските земи в областта на градовете Пазарджик и Пловдив. Изградената е и ВЕЦ „Тополница“, която има производителна мощност от 9,6 МВт. От язовира е прокаран и канал, който да отвежда водите на р. Тополница до микроязовира под яз. Пясъчник, откъдето, посредством помпа, в миналото е можело да се качва водата в самия язовир.[4]
Две са селищата, които са засегнати от строителството на язовир Тополница. Едното е с. Мухово, чието землище попада частично в южната част на язовира, а другото е с. Поибрене, което попада в северната част на язовира. И двете села преди строителството на язовира са имали сходно селищно устройство – образувани са от множество малки махали, които са разпръснати около централно населено място. Махалите на с. Мухово са били 18 (в арх. материали от 1928 г. се твърди, че броят им е бил 28)[5], толкова са били и тези на с. Поибрене. Броят на населението в двете села също е бил сходен. През 1946 г., по данни на Националния регистър на населените места в България, в централната махала „Селото“ на Мухово са живеели 1391 души, а общият брой на населението е достигало между 3 и 4 хиляди души. Според същия регистър населението на с. Поибрене през 1946 г. е наброявало 1578 жители, а заедно с махалите е надвишавало 5000 души. При строителството на яз. Тополница двете села не са заличени напълно, но драстично се изменя техният демографски профил, селищна инфраструктура, административно устройство и културно-историческо наследство. Промените са особено видими по отношение на с. Мухово, при което централната част, където се е намирала сградата на общинското управление, църквата, основното училище, дюкяните, попада изцяло в чашата на язовира. Още през 1946 г. са създадени общински комисии за трудовата поземлена собственост, които да оценяват имотите, земеделските земи и трайните насаждения на подлежащите на изселване. През 1947 г. са оценени жилищните и стопанските сгради, както и земите, собственост на жителите от централната част на с. Мухово – общо 83-ма души, а през 1951 г. са оценени и имотите на 153-ма жители, предвидени за изселвани от махалите Дреново, Ратьовица и Бежан.[6] През 1948 г. започва масовото принудително изселване на жителите от централната част на с. Мухово. От района на с. Поибрене са определени като заливаеми имотите на 240 души, като през 1951 г. към тях са добавени и земите на поибренци от махалите Сребриново, Нивище, Кабата. Изселниците от двете села не са заселени компактно, а попадат в селища из цялата страна – София, Пловдив, Пазарджик, Ихтиман, Панагюрище, Стамболийски, Нови пазар, Мало Конаре, Огняново, Сарая, Априлци, Златица, Драгор, Пищигово, Каменяк (Шуменско), Добровница, Големаново, Крали Марко, Войсил, Черногорово, Величково и др. В някои от новите населени места заселването е на една улица или в един квартал, като за целта ДП „Язовир Тополница“ изгражда типови жилища, а доброволно изселилите се сами търсят начини да построят новите си къщи. Чрез финансиране от ДП „Язовир Тополница“ са изградени т.нар. „Муховски квартал“ в Пазарджик, „Поибренско-муховски“ квартал в с. Огняново, този в с. Пищигово и др. Строителството на къщите на принудително изселените в гр. Пазарджик започва през 1959 г., като за период от 6 месеца са изградени 17 нови типови къщи.[7]
Освен изселването в други селища из страната е налице и вътрешно преселване. След като язовирът е пуснат в експлоатация през 1963 г., държавата отстъпва правото на строеж на онези жители, които искат да останат в родните си места. Тогава започва и изграждането на новата централна част на село Мухово, намираща се в дотогавашната махала Вáрище. В нея са построени сгради за училище, читалище, община, здравна служба, ресторант, стопански и жилищни постройки. Вътрешно преселване се наблюдава и при с. Поибрене, където в периода 1944 – 1970 г. от махалите към централната част на селото се преселват 149 семейства (Топузов 2008: 187). По този начин в с. Поибрене за известно време се запазва свързаността на центъра с периферията (махалите). Въпреки това през следващите години хората от двете села постепенно се изселват. Причините са комплексни, между които са както попадане на част от землището на махалите в чашата на язовира, така и масовото залесяване около язовира, засушаване и пресъхване на извори и водоизточници, намаляване на пасищните площи поради създаване на строго охранителни периметри, намаляване на земеделски площи (най-плодородните са били по поречието на р. Тополница), намаляване на животновъдството и поминъка, образуване на ДЗС и одържавяване на земите и др. Масовото изселване на махалите води до заличаване на някои от тях. През 1965 г. Президиума на Народното събрание приема Указ № 57, с който муховските махали Ратьовица, Бежан, Гръдски рът, Арманица са закрити, а други като Дреново, Гигово равнище, Равнни рът, Свиновски рът, Грамада, Пъстроок, Мъдрица, Панцов рът, Кошушлек, Равни рът са присъединени към по-големите Нейкьовец, Любница и Мухово. През същата година Народното събрание приема Указ № 881, с който от картата са заличени поибренските махали Алачовец, Балчовци, Нивица, Равни рът, Косевица, Павел, Курил, Полéнето, Слатина, Станчев рът, Тропев рът и Шишман. Днес населението на с. Мухово е по-малко от 90 души, а това на с. Поибрене е под 800 души.
Текст и снимки: Валентин Воскресенски
[1] ДА – Пазарджик, ф. 813, оп. 1, а.е. 36.
[2] 1949: Обвинителен акт на Главната Прокуратура на Народната Република България срещу престъпната банда на Трайчо Костов, изд. на Бълг. Комунист. Партия.
[3] ДА – Пазарджик, ф. 813, оп. 1, а.е. 58.
[4] Вж. репортаж за яз. „Елешница“, http://damsbg.com/?p=702
[5] ДА – Пловдив, ф. 67К, оп.4., а.е. 10, л. 3.
[6] ЦДА, ф.89, оп. 55, а.е. 565.